Ингрид Бергман – Една жена в борба за своята страст
Теа Даулова
„Бъди себе си. Светът почина оригиналното“
Ингрид Бергман
През лятото на 1901 г. младият художник Юстус рисува в парка в Стокхолм. Запленен от чара на една германска благородничка – Фридел Адлер, любовта между двамата пламва веднага, но опити да бъде осуетена не липсват. Родителите на момичето са против тяхната връзка, заради безперспективността на професията на Юстус – художник. Но младият мъж не се отказва толкова лесно и създава фотографско ателие, като не след дълго си изгражда добро име в този бранш. Така любовта им става възможна…
В следващите около десет години младото семейство има два неуспешни опита за създаване на пълноценно семейство. Но съдбата им се отплаща прескъпо, като дава живот на третото им дете – Ингрид Бергман. На 29 август 1915 г. в Стокхолм се чува детският плач на красивото синеоко бебе с руси коси и бяла кожа.
Детството на малката обаче никак не е лесно. Майка й си отива от този свят още когато Ингрид е на 2 годинки. Бащата с всички сили се опитва да направи така, че момиченцето да не усеща липсата на майчина ласка, но когато е на 13 години Ингрид загубва и него – след кратко боледуване баща й умира. Следват години на съжителство с лели и чичовци, с които тя е в прекрасни отношения.
По това време любовта й към актьорската игра вече я е завладяла и единствената й цел е да се отдаде на нея. Неведнъж, като малка е играла аматьорски пиеси сама в стаята си. През 1933 г. на крехките 18 години Ингрид постъпва в Кралското драматично училище. Кандидатстването й обаче не минава без проблеми, поне в представите на Ингрид. Тя излиза на сцената в първия кръг със голям скок, за да прескочи въображаемо поточе и се приземява на подиума по колене. В този момент тя поглежда към журито и с ужас осъзнава, че те говорят помежду си, без дори да отразяват присъствието й. Разочарована от тази реакция тя приключва своя изпит с разбити надежди и мисли за самоубийство. Притесненията се оказват безпочвени, тъй като става една от 15-те студенти, приети да се обучават в тънкостите на актьорското майсторство. Едва след години при среща с председателя на журито тя разбита причината за абсурдното отношение към нея в деня на изпита… Щом зърнали енергичната девойка, появила се на сцената, веднага осъзнали, че през тях стои една бъдеща звезда и без да губят време споделили помежду си, че тя преминава.
По време на студентското си обучение Ингрид се среща с първата си голяма любов и баща на първородното й дете – Петер Линдстрьом. След приключване на първата година от следването си в Драматичното училище девойката отива на стаж в Шведската кинематография, където талантът й веднага е забелязан от един от най-видните шведски режисьори за онова време – Густав Муландер.
Първият й филм – Графът от монашеския мост ( „ The count from the monk’s brifge” 1934 г.) не е посрещнат с овации, но със следващите филми тя бързо се превръща в национална, а по-късно и в европейска знаменитост.
През 1938 г. на бял свят се появява първата рожба на актрисата – момиченцето Пиа. По това време Ингрид получава уникално предложение, което е повратен момент в кариерата й. Талантът й е забелязан от видния холивудски продуцент – Дейвид О’Селзник, който е създател на екранизацията на романа „Отнесени от вихъра” (Gone with the Wind, 1939 г.). Той й предлага да направи и римейк на най-известния й шведски филм – Интермецо („Intermezzo”, 1936 г.). До голяма степен тя дължи славата си на покровителството от Дейвид. Благодарение на силната опора, която й дава продуцентът, тя успява да се противопостави на установената „система на звездите”, която „моделира” холивудските актьори, превръщайки ги в изкуствени кукли за правене на пари. Закрилникът й не само й дава шанс да се превърне в първата натурална актриса, но и в продължение на седем години на съвместна работа Дейвид пресява и й предоставя най-добрите материали, като не липсва и мотивът за лична изгода, тъй като по онова време той е изправен през фалит.
Въпреки това Ингрид има възможността да изиграе ролите на живота си, които са живи и до днес: Анита Хофман в „Интермецо: Любовна история”, („Intermezzo: A Love Story“, 1939 г.); Айви Питърсън в „Доктор Джекил и мистър Хайд”, („Dr. Jekyll and Mr. Hyde“, 1941 г.) ; Илса Лунд в „Казабланка”, („Casablanca“ ,1942 г.); Мария в „ За кого бие камбаната”, („For Whom the Bell Tolls“, 1943 г. и първа номинация за Награда на академията); Пола Алкуйст в „Светлина от газената лампа”, („Gaslight“ 1944 г.; Оскар за най-добра актриса); Сестра Бенедикт в „Камбаните на Света Мария“, („The Bells of St. Mary's“, 1945 г.; Констанс Питърсън в „Омагьосан” („Spellbound“ , 1945 г.); Алиша Хюберман, в „С лоша слава” („Notorious“, 1946 г.). През 1946 г., когато Ингрид е на върха на славата си, в Холивуд се появява анекдот, който гласи: „Знаеш ли, снощи ходих да гледам филм и да не повярваш, Ингрид Бергман не участваше!”
Краят на отношенията между Ингрид и Дейвид настъпва в края на 1946 г. и той не е еднозначен. От една страна Ингрид чувства, че е неин дълг да получи паричната сума, която й се полага. И от друга е нежеланието й да бъде част от холивудския блясък. Не й допадат нереалистичните сюжетни линии във филмите и не иска да бъде част от този фарс. Интригата с продуцента става още по-заплетена. Не е тайна, че срещу финансови облаги той я е експлоатирал и я е предоставял на други киностудиа, получавайки големи суми пари, а в същото време е изплащал на г-жа Бергман значително малък процент. В началото на конфликта О’Селзник е обиден от неблагодарното отношение на актрисата спрямо него, което го провокира да напише иронично писмо. Оформено е като благодарствена изповед от самата Ингрид към продуцента за успехите й, за които той смята, че има най-голяма заслуга. Писмото е доставено до адреса на Ингрид. Въпреки този конфликт двамата се разделят, като запазват приятелски отношение. До края на живота им двамата запазват уважение и топли чувства един към друг.
Годината 1948 е съдбовна за житейския и творчески път на Ингрид. Загубила интерес към блясъка на холивудските продукции, тя търси убежище в реално представени филми. В този момент на лутане, тя вижда на големия екран отличената със „Златна палма” италианска продукция – „Рим: открит град” („Roma, citta aperta“, 1945 г.) на режисьора Роберто Роселини. Самата Ингрид признава, че се е влюбила в Роберто Роселини още в мига, в който е зърнала филма. Запленена от видяното, тя изпраща кратко писмо до режисьора, в което изразява желанието си да работят заедно. Интересът за съвместен проект е взаимен. Така Ингрид Бергман и Роберто Роселини стъпват на брега на италианския вулканичен остров Стромболи, водени единствено от стремежа да направят филм. Не след дълго между тях пламва искрата на една изпепеляваща любов. Напук на всички семейни стереотипи Ингрид оставя съпруга си и 13-годишната си дъщеря и се отдава на любовното изкушение. В този момент се надига вълната на един грандиозен скандал. Той се отприщва с публикуването на папарашка снимка, на която двамата влюбени се държат за ръце на фона на италианското море. Американските журналисти и почитатели на Ингрид се обръщат срещу нея, обидени от измяната. Народът не одобрява поведението на една съпруга, която до вчера е била образец за американската жена. Новият й италиански дом е обграден от десетки папараци, а пощенската й кутия е пълна с гневни писма.
Ситуацията става още по-заплетена. Същата година Ингрид Бергман забременява от италианския режисьор. От тук нататък никой не допуска възможността за каквато и да било кариера в рамките на Холивуд. А Ингрид Бергман дарява Роберто Роселини с 3 деца в рамките на 7 години – момчето Робертино Роселини и близначките: Изабела Роселини и Изота – Ингрид Роселини.
Когато предприема тази смела, а донякъде и безразсъдна постъпка да замине за италианския бряг, водена от чувствата, Ингрид не предполага какво изпитание й е подготвил животът. Съпругът й – Петер категорично отказва да й даде развод и й забранява да вижда дъщеря си. След дълги и уморителни преговори двамата се развеждат в Мексико и веднага след това тя се омъжва за Роберто Роселини.
През съвместното им съжителство двойката работи по няколко филма, но всички те бледнеят пред холивудските й шедьоври. През тези години актрисата получава не малко предложния от много известни европейски режисьори, един от които Фредерико Фелини, но съпругът й не й дава разрешение да се снима във филми, на които той не е режисьор.
С времето чувствата между Ингрид и Роселини изстиват, а отношенията се влошават. Ингрид започва да усеща все по-често нужда да работи в областта на актьорското майсторство. И тук тя е погалена от съдбата. Нейният приятел – режисьорът Жан Реноар и предлага да изиграе главна роля в неговата комедия – „Елена и мъжете” („Elena et les hommes“, 1956 г.). Въпреки яростната съпротива на Роберто Роселини актрисата напуска семейния дом, за да преследва актьорската си страст. Филмът е белязан от приличен успех.
Следващият филм, в който тя участва е ключов в кариерата й. С помощта на дългогодишната си приятелката Кей Браун, която е част от висшите актьорски среди, Ингрид получава главната роля в продукцията на „Тwenty century fox“ – „Анастасия” („Anastasia“, 1956 г.). Изигравайки руската княгиня Анастасия Романова, Ингрид Бергман възвръща популярността си. Американската публика си припомня таланта на актрисата.
След този филм се случват три преломни момента в кариерата и личния живот на Ингрид Бергман. Тя получава наградата за най-добра женска роля във филма „Анастасия” от Кръга на нюйоркските филмови критици. А кулминацията е връчването на втора статуетка Оскар. Наред с постиженията й в професионален план, Ингрид се радва и на огромна лична победа. След 8-годишна раздяла тя се среща с дъщеря си Пиа.
Отново завладяна от професионални ангажименти Ингрид бавно, но сигурно се отдалечава от съпруга си Роселини. Той на свои ред заминава за Индия, за да снима документален филм. Там се запознава със самотната майка Сонали Дас Гупта, в която се влюбва, а по-късно имат дете. След завръщането си от Индия семейство Роселини решават да се разведат, а родителските права над децата са дадени на мъжа в доскорошното семейство. Така на практика Ингрид Бергман не получава родителските права върху нито едно от децата си - нито на тези, нито на момичето от миналия брак.
Не след дълго актрисата се запознава с човека, с когото ще съжителства най-дълго време – шведският театрален продуцент Ларс Шмидт. Двамата се венчават през 1958 г., когато Ингрид е на 43 г. Успехите в професионален план продължават да я следват. В периода от 1955 г. до 1960 г. Бергман изиграва роли, които затвърждават позицията й на една от най-талантливите актриси в киното и бавно, но сигурно я превръщат в жива легенда. Превъплъщенията на Анастасия в едноименния филм; Ана Калман в „Недискретна” („Indiscreet“, 1958 г.); Гладис Ейлуърд в „Страноприемницата на шестото щастие”(„The Inn of the Sixth Happiness“, 1958 г.) са емблематични за кариерата й. Те показват, че за таланта няма възраст – Бергман запленява публиката на 45, така както и на 35.
Една трагедия в личен план ни разкрива една дълбоко пазена страна на Ингрид . В средата на 60 – те години Изабела е диагностицирана със сколиоза (изкривяване на гръбначния стълб). Следва лутане по специалисти и нечовешки страдания за момичето. През това време Ингрид за първи и единствен път, загърбва кариерата си и се отдава на грижи за детето. За щастие всичко приключва благополучно и Изабела е излекувана, а Ингрид се връща към своята страст – работата си. Тя прави няколко филма, сред които успешната холивудска продукция „Кактусов Цвят” („Cactus Flower“, 1969 г.) и също толкова успешни театрални постановки.
Седемдесетте години на 20 век поднасят на Ингрид много професионални успехи, но и една много тежка новина, свързана с голямо изпитание. Поставят й диагнозата рак на гърдата. Следва операция и бавен процес на възстановяване. Въпреки това духът й се оказва несломим. Страстта й към актьорската игра не угасва, а напротив – мотивира я за борба с коварната болест. Затова месеци след операцията тя присъства на Наградите на Академията, където е наградена с трета статуетка за най-добра поддържаща роля за превъплъщението в Грета Олсън „ Ориент Експрес” („Murder on the Orient Express“, 1974 г.).
Погълната от работата си, Ингрид забравя да обръща внимание на съпруга си. Той от своя страна копнее да стане баща, а Ингрид не е имала възможност за това негово желание. Поради това двамата се развеждат през 1978 г., но остават близки до смъртта на Ингрид. И отново на първо място в живота й застава работата. Тя играе с огромно желание и неугасваща страст.
Последният й триумф на големия екран е във филма на Ингмар Бергман: „Есенна соната” („Autumn sonata“, 1978 г.). В този филм се откроява едновременно кариеризма и професионализма на Ингрид. Въпреки трудностите, които изпитва при вдигане на едната си ръка, в следствие на претърпяна втора операция, в една от сцените на филма тя загърбва всички лекарски предупреждения и напук на болката си заснема сцената с едната ръка, изцяло вдигната над главата.
В следващите години играе предимно в театъра и паралелно се бори с коварната болест, осланяйки се на идеята: „Жертвите на рака, които не приемат съдбата си и не се учат да живеят с нея само ще унищожат малкото време, което им остава”.
Последна й роля е забележителна, както за творчеството, така и за нейния личен живот. Съдбата й изиграва лоша шега. Точно както израелския политик Голда Меир отдава цялата енергия на работата си, така и Ингрид влага цялата си енергия за реализация на филма „Жена на име Голда” („A Woman Called Golda“, 1982 г.). Когато болестта вече е в напреднал стадии Ингрид обикаля Палестина, събирайки информация за героинята. Забележителен момент е сцената, в която Голда е избрана за министър-председател. Щом чува това героинята свежда глава безпомощно и закрива лицето си с ръце. Тъй като едната ръка на Ингрид е била силно подута, в следствие на премахнати лимфни възли, тя не е имала възможност да я вдигне дори до лицето си. За да бъде заснета сцената, актрисата прекарва цяла нощ седнала с вдигната високо ръка, за да може оттокът да спадне. Премиерата на филма е през април 1982 г., когато Ингрид предчувства края на жизнения си път.
Типично в неин стил през последните месеци от живота си тя не се спира на едно място. Първо отива в Ню Йорк, за да отпразнува рождения ден на близначките; след това отива на вилата, където е нейно любимо място за почивка; разхожда се по улиците, на които е отраснала, напук на болката и изтощението. Прекарва последните си дни в лондонската си къща.
Идва сутринта на 29 август 1982 г. Ингрид отпразнува своя 67 рожден ден. След време нейната братовчедка Брит разказва какво й е споделила актрисата – в лятната сутрин на тоалетката в стаята си, на Ингрид й се привижда образа на майка й. Вечерта празнува своя празник с най-близките си приятели. Оттегля се рано. В съня на рождения си ден една жена се оттегля от сцената, като напуска този свят.
Снимки:
1. Ингрид Бергман
http://24.media.tumblr.com/tumbl
2. Ингрид Бергман, като бебе
http://depthsofcinema.blogspot.coml
3. Ингрид Бергман и нейните родители
https://www.flickr.com/photos/fofuxa//
4. Ингрид Бергман
5. Ингрид Бергман с Петер Линдстрьом на сватбата и Ингрид Бергман с първородното си дете – момиченцето Пиа.
http://forever-a-place-in-my-heart.tumblr.com/
6. Ингрид Бергман и Дейвид О‘Селзник.
http://www.cinemarx.ro/relatii
7. Ингрид Бергман във филма „Казабланка“.
http://forever-a-place-in-my-heart.tumblr.com/
8. Семейство Роселини
http://mraybould.wordpress.com ;
http://www.pinterest.com ; http://forever-a-place-in-my-heart.tumblr.com
9. Ингрид Бергман в ролята на Анастасия във филма „Анастасия“.
http://classicmoviestills.com/drama-1950s/anastasia/
10. Ингрид Бергман и Ларс Шмидт.
http://forever-a-place-in-my-heart.tumblr
11. Ингрид Бергман.
http://forever-a-place-in-my-heart.tumblr.com/
12. 1975 г. Ингрид Бергман с последния си Оскар
http://forever-a-place-in-my-heart.tumblr.com/post/78427236512
13. Ингрид Бергман във филма „Есенна соната“.
http://www.cantstopthemovies.com
Източници: „Ingrid Bergman: A personal biography“, Charlotte Chandler; разкази на един почитател на Ингрид Бергман: Дилян Ценов;
Прочетено: 5261 пъти © Fashion Lifestyle Magazine, брой 75, Ноември 2014
ОЩЕ ПУБЛИКАЦИИ:БРОЙ 73: КИРИЛ ЧАЛЪКОВ – 20 ГОДИНИ КРАСОТА
БРОЙ 72: НОВАТА ФОРМУЛА ЗА УСПЕХ В МОДНАТА ИНДУСТРИЯ
БРОЙ 71: Дизайнер на годината 2014
БРОЙ 71: Моника Белучи: „красивата жена е обичаната жена”
БРОЙ 70: Теодора Духовникова: За да си добър актьор, трябва да излезеш на сцената и да разкриеш душата си!
