Ани Лейбовиц е една от най-известните жени – фотографи. Пред нейния обектив са заставали холивудски звезди, кралски величия, световни топмодели.
Едва ли има човек, който да не си спомня бременната Деми Мур на корицата на списание “Венити феър” или първата снимка на дъщерята на Том Круз, която обиколи световните медии.
Стилът на Ани Лейбовиц е силно повлиян от идеята за взаимодействие между фотографа и модела.
Срамежлива ли сте?
Всички сме срамежливи. В днешно време малко хора владеят умението да комуникират правилно. Понякога седим в студиото ми и мълчим. Това ме побърква. Трябва да има някаква причина фотографите да не са особено добри във вербалното общуване. Надявам се това да не е вярно, а просто да сме станали по-мързеливи.
Мислим, че като сме фотографи, не ни се налага да общуваме. Но от личен опит зная, че е трудно да гледаш нещо как се случва и в един момент да започнеш да говориш.
Може ли да се каже, че се чувствате по-добре, когато се криете зад обектива? Тоест вие се криете и тогава започвате да снимате…
Не мисля, че нещата са толкова сложни. Мисля, че когато човек е по-млад фотоапаратът е като приятел – посещаваш някое ново място и все едно си с някого. Освен това фотоапаратът действа и като разрешително: кара те да мислиш, че имаш право да отидеш някъде и да направиш нещо – в случая да снимаш. Когато човек е зад обектива, той по-скоро забравя, че е там. Но остаряването води до помъдряване – вече зная къде съм, имам различен подход и умея да използвам фотографията по различен начин.
Фотоапаратът в ръцете ви поставя ли ви в различна позиция?
Има ситуации, в които не бих се осмелила да участвам, ако не държах фотоапарат в ръцете си. Например преди време помолих един рибар да ме качи на лодката си и да влезем навътре в морето, за да мога да снимам. Не бих направила такова нещо при други обстоятелства.
Обикновено под “портрет” се разбира лицето на един човек. Защо във вашите портрети вие включвате тялото?
Не зная. Това е факт в снимките ми, които съм правила в младежките си години. За мен това беше нещо естествено. Присъствието само на лицето за мен е отегчаващо. Не получавам достатъчно информация за обекта, който снимам. От друга страна обаче, трябва да си призная, че когато бях по-млада се стахувах да се приближа до хората, които фотографирам.
Но снимките ви от осемдесетте години са точно такива…те пресъздават ситуации…
Да, те пресъздават ситуации, защото така беше по-лесно и за участниците в кадрите. За тях беше по-интересно да играят роля, отколкото да играят себе си. В началото ми беше много странно когато застана пред човека, когото ще снимам и той ми зададе въпроса “Какво искаш да направя”.
Как се чувствате в съвременния свят на компютърно обработвани снимки, които изкривяват реалността? Фотографията като че ли губи своята правдоподобност?
Това няма да се случи никога… Този проблем не засяга истинските фотографи. Всички използваме новите технологии, но има такива, които прекаляват. Всъщност компютърната фотография не е фотография в истинския смисъл на думата. Истинската фотография винаги ще бъде химичен процес… процес на взаимодействие между фотографа, неговия апарат и модела. В действителност животът е толкова странен и интересен – защо да го променяме изкуствено. Нали знаете – няма нищо по-естествено от истината. Добрата снимка зависи 10% от модела и 90% от фотографа.
Източник: fototapeta.art.pl
Снимки:
1. Ани Лейбовиц.
Фото: wikipedia
2. – 17. Фотографии на Ани Лейбовиц.
Фото: www.pdngallery.com, www.weblo.com, neatorama.cachefly.ne, www.nyc.com, www.dailymail.co.uk, i133.photobucket.com, susanaraab.files.wordpress.com, farm1.static.flickr.com, www.beliefnet.com, i.models.com, www.people.com
