Какъв е цветът на косата ви? Черна, кестенява, руса или пък червена? Познаваме ли някого с лилава коса? Не, ли чувам? А защо? Нали лилавият цвят е хит този сезон и модните журнали ни заливат с нюансите на лилавото още от кориците си – лилави чанти, лилави обувки, лилави рокли, лилави пердета и ние с охота възприемате тези модни предложение. Щом за нас е важно да сме в крак с модата “Чаровната диктаторка”, защо не подчиняваме и къдрите си на лилавата мания? Вместо това направо дискриминарахме лилавите нюанси от палитрата с бои. Причината е, че е необичайно и излиза от общоприетия стандарт.
Всеки от нас иска да бъде забелязван, да се откроява от другите, но си казва: „ Тoва не е за мен”. Не съм толкова разкрепостен, ексцентричен, различен. А зад това най-елементарно отхвърляне на люляковите багри в косите и унифицирането ни сред кестеняво русата гама не съзираме ли един много дълбок проблем – неприемането на различните? Отхвърлянето на Различните по пол, религия, раса, култура, облекло, физика и оковаването и ограничаването ни в собствените предразсъдъци. Започвайки комуникация с установени предварително нагласи, сами се обричаме да не доловим същността и красотата на човека срещу нас, впускайки се в наблюдения върху различията му. Въпреки външната си опаковка ние всички сме хора, създадени от плът и кръв, способни на едни и същи чувства, и колкото повече обръщаме гръб на различните в света около нас, толкова повече стесняваме вселената си и обсега си на познание.
В природата винаги е съществувало естествен подбор. В животинския свят цветната окраска е символ на плодовитост или пък точно обратното. Изследванията над водното конче дават интересни резултати. Мъжкото, израстнало сред зелено оцветени съмишленици, търси зеленокрила партньорка и избягва синята женска, която не отговаря на критерия за плодовитост, въпреки че всъщност не е по-различна. Съответно мъжките водни кончета, отгледани сред синьо оцветени ята, избягват зелените женски отново защото цветът им не съвпада с представата им за добро потомство. И ако водните кончета, причисляващи се към ниския клас животни- насекоми, се доверяват единствено на инстинктите си и притежават едва 0,01% от човешкия мозък, то какво е нашето оправдание? Надраснали ли сме капацитета на водно конче, за да преодолеем инстинктите си и да се водим от понятия като интелект, чувства, мисъл, които, казват, ни отличават от животните.
Дискриминацията, освен като актуален световен проблем съществува реално в всекидневието ни и направо чука на врата. Последния ярък пример за жестокостта ни и болката, която причиняваме отхвърляйки различните, е случа с онези малките, онеправданите и отхвърлените, не от шеговито подхвърлените реплики, а онези български сумалийчета, които живеят в страната ни, за които България е родина. Децата на Могилино. Убедена съм, че никой от нас не е останал безразличен към онзи детски зов простенващ между рекламите. И жертвоготовно отделихме 4/5 лв. за каузата, но когато дойде време, да се построи дом за различните деца, проблемът стана личен. Хората които само преди седмици искаха да помогнат, сега се обявяват против тези деца, да живеет в квартала им, въпреки че с нищо не застрашават живота им. Просто са различни. Това ли е нашето разбиране, нашата помощ, нашата съвест, жълти стотинки, два- три лева и въздишки зад телевизора.
Различното вселява страх у нас, защото е неизвестно, неочаквано и остава пред нас тъмен тунел, който всеки трябва да извърви сам, за да разбере какво се крие отвъд него. Повечето от нас не искат да разбират – достатъчно е това, което ни дават, това, което ни е позволено…. и тичаме, уплашени до смърт, по пустите улици, търсейки спасението – шума и еднообразното море на тълпата. За нас е по- лесно да бъдем просто едана малка обикновена част от масата, фигурка от монохронния пъзел без идентичност, без цвят. За нас е по-лесно да знаем само това, което искаме да видим, което ни е позволено, което е известно на всички. Това ни е достатъчно, защото сме част от една вселена, която се върти сама около себе си, но не поглежда вътре в себе си…Не виждаме личността и душевната красота на хората, различни от нас самите. Малцина са тези които могат да приема с охота, новото, което Света ни предлага. А за да бъде цветен, пъстър и населен и щастливи и усмихнати хора, светът се нуждае от повече толерантност.
Снимки: Камен Вълканов и личен архив
