Легендата на френското кино Бриджит Бардо си отиде на 91-годишна възраст, но смелостта ѝ да живее без ограничения завинаги промени киното, модата и представите за женската свобода. Нейният бунтарски дух, който вдъхнови поколения жени да изразяват себе си смело и автентично, лъкатушеше между скандал и изящество и остана еталон за независимост и стил. Дори извън светлината на прожекторите, Бардо продължи да показва как една жена може да бъде икона не само на екрана, но и извън него.
По повод кончината на великата актриса, известният културолог, изкуствовед, журналист и университетски преподавател проф. Любомир Стойков сподели: „Бриджит Бардо е безценен капитал във френското и световното кино, култура, музика и мода! С нея си отива цяла една епоха на ултимативната женственост, реформаторския сексапил и неизчерпаемото вдъхновение! Тази икона на стила бе извор на инспирации за Ив Сен Лоран и Карл Лагерфелд, Жан Пол Готие и Джани Версаче. „Бардо“ естетиката наложи култа към минимализма, големите очила, шаловете, обувките – лодки, сутиените „бардотки“ и още, и още… Още в тийнейджърските си години се възхищавах не само на зашеметяващото ѝ еротично излъчване, но и на актьорската ѝ игра във филмите „И Бог създаде жената“, „Бабет отива на война“, „Петролотърсачките“, вдъхновявах се от красотата и дръзкото й поведение, а по-късно и от мащабната й социална кауза за защита правата на животните! Бриджит Бардо бе и ще продължава да бъде символ и идол на редица генерации както със своята красота, харизма и влияние, така и с волята си да се издигне над баналната суета, над празния лукс в името на най-значимите духовни и човешки ценности! Тя бе уникален феномен и затова заслужава най-дълбок поклон! Бриджит Бардо е завинаги!“.
Френският президент Еманюел Макрон също публикува емоционален пост в социалните мрежи, с който почете иконата: „Нейните филми, нейният глас, нейната ослепителна слава, нейните инициали, нейната тъга, нейната щедра страст към животните, нейното лице, което се превърна в Мариан, Бриджит Бардо въплъщаваше свободния живот. Френско съществуване, всеобщо сияние. Тя ни докосваше. Скърбим за легендата на века.“
Бриджит Бардо е родена през 1934 г. в Париж. Израства в строго, буржоазно семейство, където дисциплината и високите очаквания са приоритет. Балетът е първата ѝ страст – уроците оформят нейната стойка, движения и характерната ѝ грация. Макар сцената да остава недостигната мечта, балетното възпитание оставя траен отпечатък върху присъствието ѝ пред камерата.
Съдбата ѝ поема в съвсем различна посока, когато още като тийнейджърка попада пред обектива на модни фотографи и се появява на корицата на сп. „Elle“.
Скоро киното я печели и тя демонстрира своето неподражаемо присъствие – естествено, чувствено и напълно различно от дотогавашния образ на „перфектната“ актриса. През 1952 г. Бардо се омъжва за режисьора Роже Вадим – съюз, който изглежда като предначертан от съдбата. Той я режисира във филма „И Бог създаде жената“ (1956), а ролята ѝ предизвиква истински фурор – не толкова заради сюжета, колкото заради образа, който Бриджит Бардо въплъщава. Тя се превръща в символ на сексуалната еманципация и бунта срещу установените морални порядки в киното.
По време на кариерата си Бардо участва в над 40 филма, работейки с режисьори като Жан-Люк Годар и Луи Мал. Заглавия като „Презрението“, „Истината“, „Вива Мария!“, „Петролотърсачките“, „Бабет отива на война“ разкриват нейната харизма и я превръщат в революционер и реформатор на седмото изкуство.
Бардо прави революция не само на големия екран – нейният моден почерк буквално създава ново течение. Тя отхвърля строгия холивудски блясък и залага на естествена визия – разрошена коса, балеринки, карирани рокли и котешка очна линия. Подарява на жените прическата „à la Bardot“, както и дълбокото деколте, което днес носи нейното име. Благодарение на нея в масовата култура навлизат бикините, корсетните рокли и небрежната френска естетика. За дизайнерите тя е муза, за дамите – пример за естествена женственост, неподвластна на клишета.
Личният ѝ живот е съпътстван от скандали, бурни връзки и непрекъснат медиен натиск. Четири брака и постоянен интерес от папараците превръщат славата в тежест, а зад фасадата на модна и кино икона се крие чувствителна личност, която трудно понася ролята на секссимвол, наложена ѝ от обществото. През 1956 г. в британската и американската преса се появява терминът „секс котенце“, с който се описва нейния чувствен външен вид – факт, който самата тя трудно приема.
Персонажите в киното, с които тя се справя блестящо, ѝ отварят пътя към световната слава, но една роля сякаш не е предопределена за нея – тази на майка. Въпреки че през 1960 г. ражда сина си Никола-Жак Шерие от съпруг номер 2 – Жак Шерие – тя никога не е имала близки отношения с него. В мемоарите си споделя: „Не съм създадена да бъда майка.“
Детето е отгледано от баба си и дядо си по бащина линия, а след развода на родителите си, той остава при своя баща. Момчето, което Бардо описва като „обект на моето нещастие“, съди майка си заради пасажите, които го касаят в нейната книга, но въпреки всичко приема да се види с нея, когато тя се омъжва за четвърти път в Норвегия, близо до мястото, където той живее със семейството си. Бардо обещава никога повече да не го обсъжда в свои интервюта и спазва дадената дума.
На 39 години Бриджит Бардо взема радикално решение – напуска киното завинаги. След оттеглянето си от публичния живот тя посвещава енергията си на каузата за защита на животните. Основава фондация, която носи нейното име и я утвърждава като една от най-влиятелните в света, макар позициите ѝ често да са противоречиви.
Една от значимите каузи на фондацията на Бриджит Бардо е свръзана с България. Това е изграждането на парка за танцуващи мечки в с. Белица, с който тя слага край на порочната традиция у нас в края на 90-те години, спасява животните и ги извежда от трагичните условия, в които живеят.
Провокативните коментари на Бардо за етническите малцинства, имиграцията, исляма и хомосексуалността довеждат до поредица от осъдителни присъди за подбуждане към расова омраза. Френските съдилища я глобяват шест пъти между 1997 и 2008 г. за коментарите ѝ, особено тези, насочени към мюсюлманската общност във Франция. През 2018 г. определя движението #MeToo като „лицемерно“, а често твърди, че е благодарна на славата си, защото тя й помага за нейната единствена и най-важна кауза – защита на животните.
