„В началото бе словото”. Този библейски цитат звучи много подходящо за девиз
на цялата история на човешкото развитие до миналото хилядолетие. От създаването
на славянската писменост до ерата на Гутенберг и последвалата поява на телевизията
всички стремежи и усилия са насочени към грамотността, образованието, изкуството
и духовното обогатяване.
В политически план светът претърпява последиците от различни
полюсни амбиции, свързани с просвещаване, посвещаване, безгранична власт
или равенство. България
потъва в привидно спокойните води на комунизма, чиято основна цел е безкласовото
общество.
Както е известно обаче, колкото по-устремен и просветен е
един човек, толкова по-големи стават амбициите и стремежите му. Така
откритието, променило коренно
нрави и ценности, догми и начин на живот, не закъсня. Появи се компютърът,
а след него и Интернет – виртуалното пространство, в което свободата е
неограничена, информацията – изобилна, а поведението – фриволно.
Книгите, филмите, дори телевизията отстъпиха първото място
на МРЕЖАТА. Хората я създадоха, тя им отвърна като ги модифицира и доусъвършенства.
Новото явление промени света, но в България то завърши един
съвсем друг цикъл на промяна и модернизация, който се отнася и за всички
останали
постсоциалистически страни. Преходът към демокрацията се оказа тясно
свързан с опасното явление
„анархия”. Затова не е чудно, че именно тук най-ярко и болезнено се
усеща коренната промяна, описана „без маска и без грим” в романа на руския
автор Сергей Минаев „Духless”.
Хората се оказаха свободни да ходят, където поискат, да се
обличат, както им хрумне и като цяло – да правят всичко, което преди
не са могли.
Холивудската
филмова индустрия помогна на лишените от въображение да се впишат
в новата действителност. Сексът престана да бъде тема-табу и разкри всички
свои
проявления. Цензурирането също се оттегли пред съвременните изразни
средства и жаргони.
Денят отстъпи място на нощта, а театралното изкуство слезе от сцената
и се настани сред хората.
Така и ние се вписахме в новосъздалия се материален свят
с неговите лъскави витрини, скъпи коли и модни аксесоари. И изведнъж
поговорката
„по дрехите
посрещат, по ума изпращат” придоби съвсем нов смисъл.
Междувременно в хаоса на прехода се появиха доста хора със
солидни финансови ресурси, които неминуемо привлякоха общественото внимание
и предизвикаха
у хората многообразни реакции – от завист през подражание до
благоговение.
Постепенно трудът отстъпи място на заплащането, градският
транспорт – на скъпите коли, образованието – на развлеченията, прехраната
– на охолството,
моралът
– на парите.
Светските разговори превърнаха традиционните изкуства в отживелица
и ги замениха с „шопинг”, „пърформънси”, „SPA” и „трендове”.
Хората започнаха да забелязват само определени места – магазини,
заведения, хотели, курорти, които автоматично се превърнаха
в символ на социален
статус и повод за гордост без предразсъдъци..
Днес не е важно колко книги си прочел и колко можеш да
говориш за тях. Това, което има значение, е къде си бил,
с кого си
се запознал, с какво
си облечен,
каква кола караш и какви сметки плащаш. С какво се занимаваш
е без
значение, стига горните показатели да отговарят на изискванията.
Грижата за външния вид е тема номер едно на всеки уважаващ
себе си съвременен човек, а глобалното затопляне и
световният мир
не вълнуват
сериозно почти
никого.
Резултатът – хората са едновременно щастливи и нещастни,
красиви и грозни, поддържани и запуснати, значими
и незначителни, ярки
и сиви,
устремени
и разпилени, освободени и оковани.
Да изкажеш възмущение от всичко това обаче е равносилно
на отлъчване от обществото с еднопосочен билет
„смотаняк”, което
определено
предизвиква аналогии с близкото
минало, но тях никой не смее да признае на глас.
Факт е обаче, че децата не знаят кой е Иван Вазов,
но са
на „ти”
с Джоан
Роулинг, забравят
3-ти март, но помнят 11-ти септември, не познават
униформите, но се обличат
еднакво…
Звучи песимистично и укорително, но такава е съвременната
действителност. Особено у нас преходът се изрази
в противопоставяне на две
крайности, а тази развръзка
никога не води до щастлив край. Светът върви
напред, времето не спира своя ход, но хората са тези, които
могат да го
направят. Защото съзнанието
е
онова, което възпитава поколенията и пише историята.
Тази история, която учим, помним
и разказваме; следите, които оставяме след себе
си. Само заради това си заслужава да опитаме.
Фото: © photo-cult.com
