ЦЕЛУВКАТА

*Поезията на интимния живот

Попаднах съвсем случайно на този текст, писан от мен преди близо 30 години. Прочетох го няколко пъти, тъй като въобще го бях забравил. Някои неща в него – от дистанцията на десетилетията, сега ми изглеждат наивни и леко банални. Други пък пък ми „стоят“ актуални и меродавни – дотолкова, че по никакъв начин не бих се отказал от тях и не бих ги редактирал. Затова реших да предложа на драгите читатели на Fashion Lifestyle Magazinе съвсем дословно това есе, в чиито послания продължавам да вярвам, макар и с известно снизхождение и усмивка…

* * *

По неин адрес са казани безброй комплименти, изречени панегерици, изпети дитирамби. Целувката е онзи пункт, в който се сливат две емоционални системи и си предават една на друга страст и плам, желание и устрем. Нежността и копнежът, готовността за отдаване и нагласата за прелъстяване са обвързани с този нежен жест, с тази наистина изящна фигура на любовта. Но еднакви ли са целувките в леглото и на официални политически срещи? Защо допускаме нерядко формално да ни целуват, а и ние на свой ред между другото и без специален повод да докосваме устните, бузата, ръката на околните? Застрашена ли е оригиналната целувка от девалвация?

Най-големият съперник на действителното целуване е любвеобилното докосване, показвано на екрана. Една от класическите целувки е тази между Вивиан Лий и Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра”, Грета Гарбо и Робърт Тейлър в „Романът на Маргьорит Готие”, Стийв Маккуин и Натали Ууд в „Сигурна среща”, Джак Никълсън и Джесика Ланг в „Пощальонът звъни два пъти”, Мики Рурк и Ким Бейсингър в „Девет седмици и половина”, Ал Пачино и Елън Баркин в „Море от любов” и пр. Целулоидната лента е запечатала различни роли, различни ситуации, различни страстни сцени. Но животът ли е подражание на киното или обратното? Във всекидневието си човек се целува многократно и то не съвсем винаги с този (тази), с когото желае. Редица церемонии: при бракосъчетание, посрещане и изпращане, семейни празници, фирмени ритуали и обреди изискват макар и формално докосване на устни и бузи, носове и чела. В такива случаи обикновено целувката е механична, стереотипна и доста често – вяла. Да не говорим за моментите, когато принуденият да се целува или да се остави да бъде целунат, с усилие прикрива досадата или казано направи – погнусата от наложения му интимен контакт. Имаше един виц, който гласеше: „По какво можете да различите държавниците от хомосексуалистите?” И отговорът: „По това, че първите се целуват по летищата, а вторите – в креватите!”. Така или иначе целувката в политиката играе съществена роля – показва степента на близост между дипломатите, олицетворява напредъка в преговорите, символизира симпатия, добронамереност, готовност за сътрудничество. Крайностите обаче (като примерът с дълбоката целувка уста в уста между Хонекер и Брежнев) смущават и предизвикват тъжни асоциации. Понякога се среща и отказ на целувка. Такъв е случаят между Джими Картър и Жаклин Кенеди. Последната му отказва целувка през 1979 година, когато американският президент се опитал да я поздрави по този начин във връзка с наименованието на президентската библиотека „Дж. Ф. Кенеди”.

Джери Дела Фемина – директорка на рекламна агенция в САЩ, твърди, че прекарва по-голямата част от времето си да мисли за това – кого да целуне и кого – не. Други администратори пък категорично отхвърлят целувката като средство за бизнес комуникация. Във всеки случай този нежен жест не трябва да се игнорира изцяло от нашето общуване и да се запази единствено за интимните действия. Френският маниер предполага трикратно целуване – при това съвсем не единствено сред много близки хора. В Америка много често жените само допират странично бузите си и казват „кис-кис” – предпазна мярка срещу размяна на микроби и бактерии.

И все пак целувката е в същинската си функция сред влюбените. Тя позволява чрез продължителността, игривите движения и темпераментното притискане да се изразят душевни и телесни вълнения. Именно между хората, които не могат един без друг и които истински се обичат, целувката е най-автентична. При тях тя не следва схема и заучени движения, а се подчинява единствено на страстта и на властното и магнетично привличане.

Целувката! Тази красива брошка на любовта…

Стойков, Любомир. Целувката. Поезията на интимния живот. В: „Аз и ти“, №9, 21 ноември, 1990, стр. 6.