ВЛАДО КАРАМАЗОВ: „ТЕАТЪРЪТ Е КОНСЕРВАТИВНО ОБЩЕСТВО, В КОЕТО НЕ СЕ ТОЛЕРИРА ТОВА КАК ИЗГЛЕЖДАШ, А КАКВО МОЖЕШ.”

Как откри своята актьорска пътека?

С родителите ми често ходехме на театър и ми беше много интересно. Години по-късно открих, че самият аз искам да се занимавам с театър. Чрез един случаен разговор с приятели разбах за театралната школа на Бончо Урумов и после нещата постепенно се развиха.

Имаш ли любима роля?

По-скоро не. Новите представления винаги са ми по-интересни, защото могат да се развиват. След 50-тото представление вече става много по-трудно, защото всичко ти е твърде познато. В този смисъл може би всяка нова роля ми е любима, после идва следващата и т.н.

Роден си в семейство на спортисти. Какво място заема спортът в живота ти?

В течение на времето не съм се занимавал активно със спорт. По-скоро имам екстремни хобита – дайвинг и мотори. Обожавам да се гмуркам, когато мога отивам с приятели в Гърция, Египет, а също и на Черно море. Отскоро се запалих по моторите и си купих един много мощен. Наистина усещането от скоростта е страхотно, макар че е и доста опасно.

Какво мислиш за славата и как ти „понася” тя?

Не ми понася много добре. Станах по-затворен и се ограничих до приятелския си кръг. Има много хора, които навлизат в личното ти пространство, без да се съобразяват с теб самия, а това ме отблъсква. Славата не ми помага много и не ми е приоритет. В България хората са свикнали да ненавиждат тези, които успяват като Бербатов, например. Отношението към него е показателно, а той просто е талантлив, красив и преуспял.

Разкажи ни за някой твой гаф на сцена или пред камера, за който се сещаш с усмивка?

Имам много гафове, но най-много са тези с Димитър Рачков, защото той непрекъснато иска да разсмива колегите си на сцената. Най-драстично беше в „Отело”, когато се разсмяхме така, че пет минути не можехме да се овладеем, накрая дори започнах да го удрям с юмруци по гърба. Друг случай имам с Мария Каварджикова, когато й падна роклята на сцената – излязохме от образ и прекъснахме действието, за да й оправим роклята, а тя подканяше публиката да пляска. Тези случки са нещо хубаво в театъра, ако можеш да излезеш добре от тях. Помнят се дълго, а и на публиката й харесват.

Какво е виждането ти за модата и красотата?

Красотата е нещо хубаво, също като театъра, но всичко е много субективно. Ако се направи проучване за красивото и грозното, ще има всякакви мнения. Важното е, да не ставаш роб на красотата, защото започваш да имаш проблеми с остаряването. По отношение на модата не се ръководя толкова от това кое е модерно и кое не. Добре облечените хора не винаги са модерни, по-скоро са намерили своята индивидуална мода. Нося това, което ми отива. Казвали са ми, че имам вкус, изглежда съм намерил своята мода.

Какъв стил на обличане предпочиташ и имаш ли любими аксесоари?

Зависи от настроението ми. Но когато трябва да се облека официално не импровизирам, тогава се подготвям по-отрано. Аксесоари имам много. Обичам шапките, от които имам всякакви, а понякога нося и тиранти. Харесвам кожените гривни и гердани особенно на Police . П ръстени също нося.

Какво означава за теб успехът и какво в живота си до момента би определил като такъв?

Във всеки случай успехът не е нещо, което просто ми се дава. Той е това, за което съм положил услия, дори съм се измъчил. Другото не ме ласкае и вече спрях да му обръщам внимание. Театърът е много консервативно общество, в което не се толерира това как изглеждаш, а какво можеш. Затова и се гордея най-вече с постиженията си в театъра.

Кои са хората, от които си научил най-ценните неща, които знаеш и умееш?

Уча се от наблюдение. Има и много важни за мен хора, които са ме научили на ценни неща. Това са Бойчо Урумов, който ме запали за актьорството, проф. Надежда Сейкова от НАТФИЗ, която ме спаси от огромен скандал в Академията, режисьорът Иван Добчев и разбира се проф. Крикор Азарян, от който разбрах какво е да работиш с наистина голям театрален режисьор и педагог. Благодарен съм също на майка ми и на баща ми, които ме оставиха сам да реша какво искам да правя и как да се развивам.

Какво би искал да знаят хората за Владо Карамазов и кои от нещата, известни за теб, се разминават с истината?

Нещата, които в повечето случаи се пишат за мен, не са моята същност. Аз съм много праволинеен човек в целите си и професията е най-важна за мен. Вярно е, че трябва да се изкарват и пари, но страничните неща, с които се занимавам и с които ставам известен, не могат да се съберат и в един месец. Но хората се интересуват именно от тях, от пикантното. Много се колебаех, например, за участието си в „Сървайвър”, но е хубаво, че от там произлязоха и някои позитиви за театъра. Имаше значение и това, че преди да се появя на екрана, се бях доказал на сцената. Стана ми много приятно, когато разбрах, че млади момичета идват на постановките, в които участвам. Вярно е, че интересът им към театъра първоначално е бил косвен, но важното е, че тези млади хора са се запалили, отишли са на представление и вероятно пак ще отидат. Това наистина е важно.

Какво си пожелаваш да ти се случи през 2011-та?

Има нещо, което искам да ми се случи в работата, но не мога да го кажа. Искам, разбира се, да съм здрав, както и близките ми, разбрах, че това е най-важното. А иначе това, което наистина ми се иска е – в театъра да се случват хубави постановки, в които да мога да играя.