През последните няколко седмици в българското медийно пространство набра скорост ново за нас риалити – “Островът на изкушението”. Именно това ме накара да се замисля над няколко въпроса…
Всички видяха, разбраха или поне чуха за това, че няколко двойки се престрашиха да изпитат чувствата и връзките си. Дали това е ексцентрично, неоправдано, смело, глупаво, безразсъдно или каквото и да е всеки сам решава. Колко от нас обаче могат да се престрашат да опитат нещо подобно? Дори и да нямаше камери и никой да не гледа?
Концепцията на предаването засяга много аспекти от личния живот на всеки човек. От една страна е доверието – към нас самите, към партньора, към останалите. Е, да, но… Аз самата не съм сигурна. Не бих завела половинката си на място като този прословут остров и да сме там в различни лагери, обградени от привлекателни представители на протвоположния пол. Признавам си – няма да го направя! Потръпвам само при мисълта, че може да се случи.
Като всяка жена и аз съм чела и слушала за това колко е важно на мъжете да се дава свобода, да не ги притискаме, да ги оставяме да се забавляват и т.н. Това обаче вече е отживелица. Пред всички нас има еднакви възможности и това изкарва отново на преден план въпросът за доверието и така като сме започнали не може да не споменем и ревността. Едва ли има здравомислещ човек, на когото да му е приятно постоянното ровене във вещите, безкрайните въпроси, приличащи на кръстосан разпит, укоряващия поглед и всички неща от този род. Много са проявите на ревност – от най-дребни забележки до прояви на агресия. Може ли една връзка да е стабилна и в нея да няма ревност?
И в този ред на мисли се появява вината. Независимо дали е онова чувство и питане от рода: “Какво би станало ако…?”, или пък е насадено усещане от партньора, или просто има основателна причина. Каквото и да е обаче винаги има последствия. Лощото е, че често причината е в несигурността. Обвиняваме и сами сме обект на обвинения, но когато ние сме в ролята на обвинител ни се струва, че имаме най – силните аргументи, а когато сме потърпевши всичко е пресилено и нелепо. Аз лично съм била и от двете страни и знам как съм се чувствала. Въпреки това пак се държа като обвинител или обвинен, понякога. И все пак никой не иска да остане сам. Може би това е и същината на проблема.
Винаги ще има хора които ще твърдят, че не са ревниви. Дали пък те не изпитват панически страх някой, било то и любимия човек, да заеме онова малко негово лично пространство? Или ги е страх, че някой ще измести центъра на тежестта в тяхната собствена вселена? Винаги съм смятала, че да ако някой твърди, че не е ревнив, то това просто е израз на страха му да се обвърже трайно и истински, страх, че ще трябва да бъде открит и да приеме откровенията на партньора. И сигурно са прави този тип хора, защото по рядко се оставят някой да ги нарани. Но медала винаги има две страни – точно тези хора аз лично не смятам, че са щастливи. Не вярвам и в библейското щастие, но всеки сам решава докъде може да стигне в една връзка. Сега се досещам и за още нещо и то риск. Хората осъзнато или не рискуват във връзките и отношенията си. Този риск сякаш е най – голям в началото на връзката, когато партньорите все още не са наясно какво да очакват един от друг. Но тогава е интересно, защото тази неизвестност на новото се преплита здраво с желанието другият да остане с положително впечатление.
А митът за съвършената половинка се развенчава точно когато се прекрачва границата от влюбването към любовта. Когато започнеш да обичаш един човек започваш да забелязваш неговите малки (а понякога не чак толкова малки) несъвършенства. И точно когато в човек се събуди усещането за великодушие, че може да приеме партньора с неговите недостатъци, тогава започват проблемите. Така се връщам на изходната позиция за ревността и недоверието. И въпреки че всичко звучи като омагьосан кръг ситуацията се задълбочава и от редица други фактори. Опитваме се да влияем на средата, а се оказва, че тя повече ни влияе, харесваме приятелите си, а отчаяно се нуждаем от тяхното одобрение, привързани сме към семейството, но всъщност то ни възпитава да бъдем такива.
Колкото повече във времето се развива една връзка, толкова повече тя се усложнява. Това пък на свой ред я прави по – значима за нас, защото са нужни все повече грижи и всеотдайност. И точно когато нещата представени по този начин изглеждат абсурдни идва ред на още едно генерално заключение: всички ние всъщност сме заобиколени от куп изкушения. И добре, че е онова прословуто „сиво ежедневие”, което ни кара да се стремим да бъдем различни. Изкушения има навсякъде и по всяко време и като ги отричаме ние не ги омаловажаваме, а и те не изчезват. Вроденото в нас желание да обичаме и да бъдем обичани диктува много от действията ни. Много често в прилив на емоции взимаме решения, за които иначе не бихме събрали смелост, а след време като си припомним ситуацията в нас тихо звучи като оправдание: „За нея/него съм готов(а) на всичко”. А понякога много боли пак от същата фраза, но тогава тя ни звучи като наказание или присъда. Така островът изглежда като вид алтернатива, нали?:)
А ако продължим по нататък? Как и кога хората решават, че са готови да споделят живота си с някого? Не е ли това най – голямата заблуда? Има ли наистина толкова силна и дълготрайна връзка между двама души? Но всъщност какво значение имат всички въпроси и тези изказани дотук? Те могат да развълнуват някого наистина само когато е сам и не се страхува да признае слабостите си. А днес е просто поредния хубав ден, в който ще се видим с любимите си хора и ще се почувстваме истински щастливи и пълноценни, ще забравим за тревогите и пак ще повярваме съкровено в любовта такава, каквато я виждаме да грее в детските очи, да се отразява в лицата на влюбените двойки и да посреща новия ден неизменно щастлива и уютно настанена в нашите семейства.
Снимки:
www.angelface-bg.com
club.neogen.bg
http://ostrov.ntv.bg/
www.relationshiptalk.net
