Вече близо век и половина интересът към личността и делото на Васил Левски не спада. Със силата на своите идеи, с мащабите на широкия си размах на организатор и политик той респектира всички: и от ляво, и от дясно, и в интелектуалните върхове, и сред непросветените обществени слоеве. В българското национално съзнание Левски е „светецът на България“, оплодяващо начало и причастие за всеки българин. Народният поет Иван Вазов го поставя редом до Спасителя, а един негов сподвижник, неизвестен по име, след залавянето му възкликва: „Нямаме втори Левски на света“. В личността на Апостола на свободата се събират най-привлекателните черти на възрожденския деец: революционна твърдост и душевна мекота; храброст и благородство; демократизъм и взискателност; нравствена сила и отдаденост на делото.
Създавайки Вътрешната революционна организация (ВРО) Левски пръв реализира идеята, че българският народ не бива да чака освобождението си отвън, а трябва да си го извоюва сам, като се вдигне на общо въстание. И сам пристъпва към осъществяването на тази цел. За него само добре организираната и подготвена революция има смисъл и шанс да успее. И само такова освободително движение би запазило България от чужди посегателства и би ни направило господари на съдбата си.
Левски безспорно е най-известната личност между българите, но в същото време е и революционен и политически деец, чийто жизнен път и дело крият и редица загадки. Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация или е само деятел-практик, положил нейните организационни основи? Кога и по какъв начин дейността му става известна на турската полиция? Защо толкова опитен революционер се връща в Ловеч на 24 декември 1872 г. (на път за Букурещ), след като е знаел, че там е в опасност? Предаден ли е той в Къкрина или сам е попаднал в клопката на заптиетата? Погребан ли е по християнски и ако е – къде е неговият гроб? Нали такова е и предсмъртното желание на Апостола, изказано пред Никола Цвятков по пътя им от Търново към София: „Ако ме обесят, поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знай, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко“. И най-важното питане: вярвал ли е наистина Левски, че България ще се освободи преди всичко със силите на своя народ, при положение, че е имал доста причини да е резервиран към такава перспектива: наличието на огромната и силна армия на Османската империя, липсата на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа, пасивността на Русия към българското национално-освободителното движение в този период и т.н. Накъсо казано, едва ли има по-известна и същевременно по-непозната личност в нашата история от Левски. Всеки българин го носи в себе си, но кой е бил той всъщност, що за човек е този, когото „селяните прости светец го зовяха“ – никой не знае.
Без съмнение най-интересният аспект във всички тези загадки е самата личност – човекът Васил Левски! Неговият характер и душевност. Защото Левски е интересен и с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на велика личност, надраснала своите съвременници, защото е осъзнал всичките им плюсове и минуси. Поразравящо е самообладанието на Апостола. В това отношение той е неповторим. Не защото е бил храбър, такива има много. Не и за това, че е бил голям патриот, да не би Раковски или Ботев да са по-малко от него родолюбци. А поради умението да владее съвършено своите чувства и съвест. Това е нещо изключително и не се среща при другите наши революционери. Левски влиза в паметта на своя народ с примера за саможертва, човещина и безкористност. В името на свободата на България Апостола се отказва от всички земни радости, с изключение на една – да се бори за политическа независимост на родината си. Повечето време от неговия делник е преминавал в обикаляне на градове, села, махали и манастири, в тайни срещи и събрания, в пламенни проповеди, в писане на писма и в непрестанно надхитряне и надиграване с предателите и потерите. На кон или на крак, той не е бил нито за миг в безопасност, рядко е имал свободни мигове и въпреки това никой не го е чул да се оплаква. Повечето от съвременниците му са го запомнили с лъчезарна усмивка, с меденото му слово и с бунтовните песни, които в захлас е пял дори в студ и мраз – както пише за него Христо Ботев в едно писмо и го нарича „необикновен човек“. Никой не го е видял да пуши, да пие ракия или вино, не го е чул да ругае и да изпада в кризи. Неустрашимостта на Левски е съчетана с бистър, подвижен и трезв ум, със способност за дълбоки проникновения.
