Простакът не признава граници, норми и условия. Груб и нетактичен, напорист и арогантен, безочлив и дебелокож, примитивен и духовно беден, той се появява изневиделица в живота ни със своята необятна претенция, меркантилност и алчност за лесни пари, бързи успехи и подобаващо място в обществото. Като добавим към това неизбежния тарикатлък, бабаитлък и съпътстващата ги безпардонност, може да добием – макар и бегла, представа за този екзотичен тип.
За да бъде заличено или поне туширано едно явление, най-напред то трябва да бъде ясно обозначено, диагностицирано и квалифицирано. Не съм съгласен, че простаците не бива да им се обръща внимание и, че трябва да се правим, че не ги забелязваме. Това по-скоро ще ги окуражи, отколкото обезсърчи. Те не разбират от намеци и още по-малко от „тиха дипломация“. На простаците трябва да обръща остро и критично внимание, те трябва да бъдат сочени с пръст и изобличавани, тъй като това е пътят към нормалността и зелена светлина за знаещите и можещите, грамотните и мъдрите, интелигентните и духовно възвисените! Това е и начин да се ограничи тоталния процес на опростачването на нацията, да се спре духовната и нравствената деградация.
Простакът е изключително устойчив биологичен и социален вид и справянето с него (култивиране или елиминиране) е едно от най-големите предизвикателства пред цивилизования свят и интелигентните хора. Защото, както гласи един модерен апокриф, приписван на Чърчил: „Да спориш с простак е като да играеш шах с гълъб – ще обърне фигурите, ще се изходи на дъската и ще отлети, убеден, че е победил!“.
