Старият град на Гдамес се намира на около 600 км югозападно от Триполи, 14 км от Алжир и само на 7 км от Тунис, което го прави особено ценен като локация.
Градът се състои от над 1 600 „сгради” в най-причудвиви форми, заобиколени от 225 хектара оазис и ръчно-прокопани канали, бликащи от вода. Солена, сладка и минерална вода се срещат тук – изключително рядък пустинен Рай! Климатът – е типичен за тези географски ширини и се характеризира с много високи температурни стойности през лятото – достигащи до над 55 гр и ниски – -5, -9 гр през зимата.
Създаден 2 000 години преди Христа, регистриран от 1986 г.. под закрила на Юнеско и до наши дни Гдамес е известен по цял свят със своя годишен Фестивал. Пътувайки към Либия, още в самия самолет ми направи силно впечатление претъпкания полет. Японци, италианци, французи и англичани трескаво обменяха информация за пустинни селища, непознати обичаи, бедуински шатри в които можеш да нощуваш и… разкази за изчезнали хора. Гдамес – оказа се, че всички сме се „запътили” на там. Има два начина да стигнеш – с директен полет или трансфер през Триполи и авантюристично сафари с джип.
Първото което ме впечатли по време на Фестивала ли? Цветовете! Повярвайте ми, през целият ми професонален живот не съм виждала такова изобилие от цветове! Абстрактно съчетани, абсурдно натрупани, очите ти просто не могат да поемат толкова много информация от нюанси, събрани на едно място. Всъщност така са облечени местните жени по време на Фестивала – скупчени на едно място, накичени сякаш с безброй гривни, гердани, муски, пендари и обеци, погледът ти имаш чувството че полудява! Фестивалът е уникален – провежда се само веднъж в годината – в средата на октомври и продължава три дни – разпръснат е на над 40 места във и извън града и представя традиционните берберски занаяти, музика, танци, храни и… надбягвания с камили.
В своята същност Гдамес представлява лабиринт от множество къщи и сложна мрежа от тесни, тесни улички. В централната част на града тези криволичещи улички наподобяват повече на хладни коридори, приканващи посетителя да се потопи в бербеската атмосфера. Башир – нашият водач – без него просто бяхме загубени! – на няколко пъти мистериозно изчезваше и ни караше да се опитаме сами за излезем от този лабиринт от арки и коридори. И знаете ли? Нито веднъж не успяхме, имахме чувството че те просто нямат край! Първото което ни впечатли там е убийствения хлад и усещането за абсолютна свежест – разбира се, не може да не се възхитиш на далновидната архитектура в този пустинен лабиринт-град. Из тези тъмни улички и алеи, всеки пътешественик би могъл да отдъхне на вдълбаните в стените ниши, които дават уникалната възможност не само да починеш, но и да избягаш от непоносимата жега за по-дълго време.
Всички берберски жилища без изключение са без прозорци – единствено в горната част на тавана има миниатюрен правоъгълен отвор, през който се процежда слънчев лъч, който е така математически изчислен, че пречупвайки се през призмата на хиляди мънички огледала да освети вътрешността на цялата къща. Ритуален кът – Башир ни обясни, че присъства във всяко жилище. Разположен винаги в един от ъглите на помещението, този кът представлява шатра от ръчно-тъкан текстил в хиляди, хиляди цветове. В него тамошните жени имат право да влезнат точно три пъти в своя живот – през първата брачна нощ, когато ражда първото си дете и когато почива съпругът й, в случай че остане вдовица. Сами се досещате, че думата „мебел” тук е просто непозната. Има вградени ниши, похлупени от тежки дървени капаци, ръчно-украсени с пъстри рисунки, предимно на религиозна основа – те буквално приковават погледа ви. Таваните и вратите са направени от палмово дърво, докато арките са допълнително укрепени с трегери.
Високите тераси, кацнали сякаш на втория етаж са разделени от ниски стени, като по този начин те са позволявали на жените да се движат съвсем свободно в техния, ако мога така да го нарека „горен женски свят”. Някога там в древността, на жените им е било забранено да се движат по улиците, т.к съществувала „опасността” да срещнат мъж, който не е член на нейната фамилия. Така женският свят е бил строго ограничен до живот в къщата.
Интересна легенда е достигнала до наши дни за откритието на Айн Ел Ферса от племето „немрод”… Прекосявайки пустинята, племето „немрод” решило да спре за заслужена почивка след дълъг и уморителен преход. Престоят бил наложителен най-вече за конете, които не били в състояние да продължат повече. И изведнъж… Едно от магаретата подскочило, нещо сякаш го било „уболо”. Какво видяли номадите ли? От това място шурнала силна водна струя! Благодарение на откритието, бъдещото население на Гдамес успяло да развие напоителна система, подхранвана с вода от пролетните валежи – всъщност това е едно от задължителните условия за живот в пустинята – да има вода!
Снимки:
1. Бедуинска шатра. Прекосявайки пустинята, това е едно от местата, където можеш да пренощуваш.
2. Гдамес представлява инстински оазис в пустинята
3. Животът тук е суров, а природата адски изобретателна
4. Берберско жилище – стените са ръчно рисувани и пищно украсени
5. Местните са особено гостоприемни. Посрещнаха ни с хрупкав, ръчно изпечен хляб
6. Бедуинските шатри отвън предвставляват ярък контраст на фона на златистите отблясъци на пустинята
7. Пустинята Сахара
8. Галина Денчева с местни жители
9. Берберско жилище – ниша в стената с ръчноизписан дървен капак
10. Местен таурег предлагащ муски и амулети за късмет
