ЩАСТИЕТО

Ние, българите, имаме незавидната участ да бъдем на опашката в изследвания и класации за най-щастливите народи. В проучване на Колумбийския университет – и по-конкретно на неговия Институт за Земята, България е на 147 място от общо 156 държави (потресаващо назад!), като пред нас са такива сиромашки държави като Ангола, Бангладеш и Боливия.

Масовият българин не е щастлив и причините за това са много – социални, политически, икономически и психологически. Последната се свежда и до това, че самата представа за щастие в редица случаи е изкривена и деформирана – абсолютизира се материалното и елиминира духовното. Но не само това. Мисленето и нагласата за щастие витаят в облаците и обикновено нямат нищо общо с реалния живот, колкото и той да е семпъл и грозноват.

Човек цял живот преследва щастието, а често се оказва, че горчиво се лъже – плаща данък на свръхамбиции, празна суета или най-банална житейска инерция (всички правят така и аз да не остана по-назад). Щастието навярно е такъв концентрат от радост, насла-
да, веселие и удовлетвореност, който прави пълноценно съществуването ни.

Щастливи са онези мигове, в които човешките преживявания са заредени с най-висока степен на мъдрост, красота, добро, истина. Щастливи са онези мигове, в които човешките преживявания са наситени с прекрасни емоции и с несравними усещания на задоволство. В този смисъл щастието е най-висок праг, предел на човешкото удоволствие, своего рода върховенство на радостните чувства.

За някои щастието е единствения смисъл на човешкия живот; за други то е илюзия и химера и затова е недостижимо; за трети то не е възможно, ако не е споделено с хората, което пък означава, че егоистът никога не може да бъде истински щастлив. Не са малко и онези, които мислят, че щастието не съществува или пък че е твърде опасно и даже вредно. Особено, когато става с цената на много жертви, жестокости и злини. Прав ли е или е прекалено краен Гюстав Флобер, когато твърди, че преследването на щастието води до най-големите беди на света?…

Различни неща правят различните хора щастливи. Но така или иначе има и универсални критерии като свободата, демокрацията, гражданския мир (в социален план) и здравето, любовта, духовното и материалното благополучие, психическото спокойствие, постигнатите цели, сбъднатите мечти и др. (в индивидуален план), които са общовалидни. Тяхното отсъствие просто няма как да се компенсира освен с помощта на илюзии и параноични състояния.

Мнозина смятат, че самото постигане на предварително поставените цели гарантира щастието. Не е ли обаче по-вярно другото – щастие е не само да осъществиш желанията си и да получиш това, към което се стремиш, но и след като си го постигнал – да продължаваш да го желаеш, да не спираш да му се радваш?

Не е необходимо кой знае какво, за да бъде човек щастлив. Особено ако е широко скроен. Особено ако е свободен и може независимо да прави своя избор. Особено ако има сетива да открива и да се радва и на най-малките неща от живота. Особено ако е свикнал не само да взема, но и да дава – от сърце и със сърце…