Обичам да пазя старите си паспорти. Пътувам много, а те са документираните дневници на дати и места по този свят. Затова особено съжалявам, че веднъж когато бързах за някъде, изгубих най-важния си паспорт. Този документ за самоличност не само пазеше специален за мен спомен, но ми бе осигурил толкова поводи за смях! В годините, в които учех във Франция и пътувах из цяла Европа с автобус, България все още не бе официално Европейска страна и ние, българите (или всички граждани, притежаващи български паспорт), подлежахме на щателна проверка на всяка граница. Нямаше по-любим момент за мен и нямаше значение, че бе три през нощта, а аз спях. Разсънвах се набързо, понякога прошепвах на стоящия до мен човек: “Ей сега, гледай сеир!“ и зачаквах да стигнат до мен. Граничаря се приближаваше до мен и на фона на много колоритни личности в автобуса, едно семпло облечено момиче с невинно личице като моето го караше да си отдъхне за няколко секунди. Докато разлисти паспорта ми. А там на първите страници се мъдреха работна виза за Германия, студентска виза за Франция и печати. И така…докато достигне средата му и това бе любимия ми момент. Всеки полицай имаше различни изрази на шок при вида на визата ми от Саудитска Арабия. А пред мен стоеше почти непосилната задача да не избухна в смях от уважение пред контролните органи, за да не си навлека неприятности. Задачата беше с повишена трудност, защото наистина ми беше много смешно. Разбира се, следваха куп изстреляни въпроси как, защо, какво, на които аз отговарях спокойно и уверено и тона на гласа ми ги успокояваше.
Когато бях едва двадесет годишна, в зимната ваканция между двата семестъра в Академията заминах да работя по договор в най-престижния и красив хотел в Бахрейн. Помня,че не знаех нищо за тази страна, но ме привлече екзотичното й име. Случките през тези три месеца от моя престой там са хиляди и спомените са живи сякаш всичко се е случило вчера. Но една дата няма да забравя до края на живота си. 15 февруари, 2001 година. Денят, в който посетих Ал Кхобар в Саудитска Арабия.
Саудитска принцеса бе чула мои изпълнения на арфа в лобито на хотела и ме бе харесала. Получих покана от баща й, саудитски шейх, един от собствениците на комплекса, в който работех да свиря на нейната сватба в Саудитска Арабия. От мениджмънта на хотела ме увериха, че ще се погрижат добре за мен и ще бъда в безопасност.
Заминах по обяд заедно с малка група от хотела. Кралство Бахрейн е малък остров в Персийския залив, свързан със Саудитска Арабия чрез внушителен мост с дължина 25 километра. Той е едно от най-големите съоръжения от такъв тип в света. На контролния пункт всичко мина много бързо. Бяхме поканени от важна личност и нашите визи бяха уредени с магическа пръчица. Бях попитала трябва ли да се облека по специален начин (идеята за което искрено ме забавляваше), но за мое разочарование ми казаха, че един шал на главата е достатъчен. Отегчено се забрадих, а любопитството ми как ли бих изглеждала с хижаб не бе задоволено.
Саудитска Арабия е много близо до Бахрейн, но разликата в инфраструктурата и архитектурата ми се стори огромна. Сякаш внезапно от един същински рай навлязохме в пустинята. Напомняше ми военна територия. Пътищата бяха лоши в тези покрайнини на града. Масивни, високи огради се издигаха пред едноетажни къщи, с добре оформени покриви, но без прозорци. Липсваше почти изцяло крайпътна растителност. Множество боклуци се въргаляха край пътя. Тези няколко първи гледки ме разочароваха и изпитах зловещото чувство на затворница.
Настаниха мен и останалите от групата в хотела и след обяда се опитах да поспя.Но не успях, бях прекалено превъзбудена от случващото се. Излязох на балкона и се загледах в пейзажа, разкриващ се пред мен. Морето бе единственото, което ми напомняше света, от който идвам. Всички постройки, разкриващи се пред погледа ми, независимо по-бедни, или по-богати впечатляваха с масивност, липса на стремеж към естетическа красота и насилствена изолираност от обркъжаващия свят. Природата тук също не предразполагаше към романтични разходки, но и те с нищо не бяха се постарали да я облагородят. Настана часът за молитва и от околните и по-отдалечени джамии се разнесе химна на Аллах. На фона на обркъжаващата ме пустош, той прозвуча тъжно и плачевно.
Реших да сляза при останалите от групата и да постоя при тях. Предложиха ми кафе, с благодарност го приех и се загледах в работата на колегите от хотела в Бахрейн. Те бяха тук да подготвят дамите гостенки за тържественото събитие от същата вечер. Работата на фризьора беше божествена. Той бе същински виртуоз и със замах откликваше на дамските капризи. Особено ме впечатли работата на гримьора. Стори ми се,че мина цяла вечност откакто бе започнал да гримира очите на жената, оставила се на грижите му. Наблюдавах с любопитство и интерес работата му. Поставянето на грим върху очите отне повече от половин час. Клепачите бяха изрисувани с майсторството, с което художник рисува пейзаж. Когато мислех, че е завършил с нанасянето на грима, той продължаваше да посяга към палитрата и да нанася с четчица нови и нови нюанси.
Качих се в стаята си да се приготвя за събитието. Бях попитала как трябва да се облека и никой не можа да ми даде смислен отговор, защото никой не знаеше. Сега бих облякла най-красивата си рокля с голи рамене, но тогава ми казаха да се облека по-скромно, защото не се знаеше дали ще има мъже на събитието, пред които логично не трябваше да показвам голота. Бях избрала най-консервативната си официална рокля. Тя дори не бе моя и ми беше малко голяма, но какво да се прави- бяха бедни и тежки години. Роклята беше в бяло и черно, с дълги ръкави и дължина до средата на прасците. Гледах се в огледалото и си мислех, че изглеждам семпло и елегантно според разбиранията си за това в тогавашния момент. Нищо във външния ми вид не издаваше фриволност и освободеност. Смятах, че така се очаква от мен да изглеждам, за да покажа респект към културата и религията на хората, за които щях да свиря. Осъзнах грешката си едва по-късно същата вечер.
Наближи времето, в което шофьора трябваше да дойде, за да ме заведе до мястото на събитието и започнах да нервнича поради факта, че трябваше да замина сама с него, защото останалите от групата бяха приключили задълженията си. В тази страна всичко ме плашеше и очаквах във всеки момент гръм да се стовари върху непослушната ми християнска глава. Опитвах се да си припомня хватките за самозащита, които бях гледала в едно предаване по телевизията. Колко от тях щях да съумея да приложа с тясната, дълга рокля, с която бях облечена бе друг въпрос.
Натиснах копчето за асансьора и със свито сърце пристъпих вътре, като копнеех някой да дойде и да ме скрие от света. Хиляди мисли и страхове се блъскаха в главата ми. Асансьора спря на междинен етаж … Че гледах боязливо кой ще влезе – това бе факт. Сигурно така гледа кошутата преди да я застрелят. Но че мъжът, облечен от глава до пети в бяло ще се вцепени при вида на непокрита жена в асансьора и че ще реши да не се качи заедно с мен не очаквах. Не знаех какво се изисква от етикета и имах малко време за мислене. Направих жест, с който го поканих вътре и той, след кратко колебание се присъедини към асансьорната идилия. Слава Богу, хотелът не бе Емпайър Стейт Билдинг и скоро изтезанието на мъжа да бъде в радиус 2 метра от толкова страховито същество като мен приключи.
Шофьорът бе дошъл навреме и след изричния ми въпрос към рецепциониста сигурен ли е в самоличността му, излязох от хотела и се качих в джипа, който ме чакаше като мислено се кръстех.Комплексът, в който щеше да се състои сватбеното празненство бе в непосредствена близост до хотела. И все пак, не предполагах, че охраната на събитието-въоръжени с автомати войници ще спират колата на всеки няколко секунди. Обръщаха се към шофьора и разпитваха коя съм и за какво съм дошла. Процедурата се проведе повече от 10 пъти и се повтаряше на всеки 10 метра. Много бяха емцоиите, преплитащи се в мен в този миг, но определено не се чувствах добре дошла сред тези хора.
Най-после се озовах в самата сграда и след констатацията, че инструмента ми ме очаква и че всичко е наред, започнах с любопитство да се оглеждам. Служители дойдоха да ми предложат услугите си и да ме заведат до стаята, в която щях да си почивам в паузите от работа. Комплекса бе огромен и богато устроен. Заведоха ме в стая, която ми се стори подтискаща и сумрачна въпреки луксозното обзавеждане. Осъзнах, че е така, защото нямаше прозорци. Единствените малки прозорчета в целия комплекс бяха разположени на стълбите. Не, че имаше какво толкова да се види навън освен патрулиращата охрана и загражденията. Но предпочитах гледката, която се разкриваше пред осезаемото усещане, че си погребан жив, което имах в стаята без прозорци.
Приготвих се за работа и в уречения час започнах да свиря в красивото мраморно антре, където се очакваше да пристигат гостите. Според предварителната уговорка трябваше да свиря по време на посрещането им и по-късно, по време на вечерята. Обясниха ми, че се очакват гости 4000 дами. Господата празнували на друго място. При новината ми олекна. Когато гостенките започнаха да пристигат една след друга, аз ги посрещах свирейки и се усмихвах мило насреща им. Няколко бяха нещата, които ме впечатлиха и оставиха следа в съзнанието ми за цял живот. Начинът, по който те влизаха в сградата. Повечето от тях не влизаха, а направо връхлитаха вътре, като дори не изчакваха мъжът, който им отваряше вратата да я затвори след тях, както повелява закона. С нетърпелив и погнусен жест и със замах махаха черните наметала, които ги покриваха от главата до петите и отдолу се разкриваха надминаващи и най-дръзкото ми въображение гледки. Повечето от тези жени бяха невъобразимо красиви, а които нямаха красиви черти, бяха направени такива с много пари и грижи. Кожата им е светла, почти прозрачна. Косите им са гъсти и дълги, лъскави и прекрасно оформени. Чертите на лицата на повечето от тях са нежни и изразителни, подчертано женствени. Всички те изглеждаха ослепително. Колко от това, което видях тогава бе пръст на майката природа и колко на допълнителна помощ ми е трудно да преценя, защото до този момент не бях виждала нищо подобно и не подозирах за всички съвременни методи на разкрасяване. Но колкото и средства да бяха инвестирали тези жени във външния си вид, за мен бе неоспорим факта, че повечето от тях не само бяха достойни за световни конкурси по красота, а може би с хубостта си дори надминаваха отличените на тези събития дами. Бижутата, които те носеха очевидно също бяха част от това тяхно женско съревнование. Огромни, масивни бижута от скъпоценни камъни украсяваха царствените им шии. Цвета на камъните допълваше майсторски цвета и формата на дрехите на всяка една от тях. Бяха облечени в дизайнерски дрехи, като съревнованието продължаваше и в подбраните тоалети. Всяка рокля показваше вкус при подбора й и похарчени крупни суми за придобиването й. Много от тях бяха с провокативни, асиметрични кройки, в ярки цветове, съшити от непознати за очите ми скъпи платове и обшити с кристали в съответствие с цвета на роклята. Някои бяха по-консервативни в избора на класическа елегантна кройка с бюстие и царствено разкрояваща се долна част. Други бяха по-смели и залагаха на огромни деколтета, или главозамайващи дори за мен цепки, разкриващи стройните им крака и напетите им походки. Всичко в тези жени разкриваше показност, самочувствие, агресивност и взаимна надпревара в неизвестна за мен дотогава специалност. Гледах ги и си мислех със съжаление колко е жалко, че тази красота остава скрита от погледите на мъжете. Питах се за какво им служи да се показват една на друга, да си завиждат и да се одумват като не могат да видят дори и един мъжки поглед на възхита и обожание, какъвто всяка от тях заслужаваше.
След приема и кратък коктеил, дамите се устремиха към вътрешната част на комплекса, откъдето огромна зала с вече все по-усилваща се музика ги очакваше, за да се веселят. Това беше една същинска частна дискотека, а очевидно дамите са танцували помежду си. Партито продължи с часове. Поканиха ме да се присъединя, но не познавах никого и от свенливост не отидох. Сега бих отишла и със самочувствие бих танцувала наравно с тях, това щеше да ми даде шанс да създам контакти, но тогава бях още дете и се срамувах.
Часове по-късно слязох в залата, в която щеше да бъде сервирана вечерята и започнах да приготвям инструмента си.Залата бе огромна, с множество кръгли маси, декорирани с огромни букети, свещи и панделки. По продължение на четирите й края бяха наредени всевъзможни блюда, а от повечето от тях-независимо солени, или сладки се носеше натрапчивата миризма на кардамон. Цялата зала бе изпълнена с този специфичен аромат, към който аз имам особен вид непоносимост. В залата бе пуснат силен климатик и беше студено като в хладилник. Допълнителна студенина лъхаше от украсата от огромни ледени фигури, подредени до ястията.
Арфата ми бе поставена в десния край на голяма вътрешна тераса, до която се достигаше по широки стълби от бял мрамор. Там бе предвидено да седнат младоженците по време на вечерята. Стълбите бяха декорирани с високи лампи с изкуствен огън, каквито тогава видях за първи път в живота си. В средата на терасата бе разположена огромна бяла, мраморна статуя с формата на паметника Шипка, която се извисяваше почти до самия таван на залата.
Арфата ми бе сложена от дясната страна на статуята и аз се устремих към инструмента си, за да го настроя и да обясня на тонрежисьора къде трябва да бъдат поставени микрофоните. Заета в работа, изминаха няколко минути докато осъзная, че до обонянието ми достига аромат, различен от всеобщо-кардамоновия. Първо се опитах да го идентифицирам…Хм…След това помня, че бавно и страхливо се обърнах наляво. Изглеждах сякаш съм видяла призрак. С недоумение се приближих до статуята и се наведох към нея. Да…, правилно бях усетила аромат на шоколад и сметана! Статуята беше сватбената торта. Не вярвах на очите си. Не вярвах! Основата на тортата бе с дебелина метър и диаметър два метра. И да, колкото и невероятно да изглежда, беше истинска, защото по-късно младоженците щяха да я разрежат пред собствените ми очи…Декорирана с много сметана и изкуствени цветя по цялото й протежение и височина- извити спираловидно около нея в най-сложни комбинации и плетеници…Погледът ми се издигаше по триметров гигант от бял шоколад.
Запъхтени и уморени след няколко часа диви танци, дамите се появиха пред взора ми. В началото на вечерята, под акомпанимента на нежно произведение за арфа, което избрах да изпълня, младоженците се доближиха до тортата и я разрязaха. След това жена от организаторите се доближи до мен, за да ми каже, че принцесата иска да ме попита нещо. Изправих се до арфата, за да бъда по-близо до нея и за първи път я погледнах от близо. Тя бе много красива млада жена. Прекалено сериозна, но много красива. В сравнение с нейните гостенки, у нея имаше много по-малко помпозност и много повече истинска класа. Чертите на лицето й бяха нежни и хубостта й галеше очите.Тя ме попита бих ли свирила за нейните гости по време на вечерята. Отвърнах, че това ще бъде удоволствие за мен, а тя ми благодари, съпругът й ми кимна и двамата младоженци се упътиха към масата си за вечеря.
Дамите бяха твърде шумни и невъздържани за стила, с който парадираха цяла вечер чрез външния си вид, но ме ласкае мисълта, че с помощта на микрофоните нещо от звука на деликатния ми инструмент, разположен на значително отдалечения балкон е достигнало до тях. За тях по всяка вероятност моята арфа е представлявала много повече зрелище и символ на показност, отколкото красив и рядък музикален инструмент. Но за мен възможността да свиря пред толкова много хора, на такова грандиозно събитие и в тази страна, която неслучайно е почти невъзможно да бъде посетена, бе достатъчна предпоставка за голямо вълнение.
Въпреки, че ми бе подсигурен хотел за остатъка от нощта след като празненството приключи, аз пожелах да се прибера в Бахрейн още в ранната сутрин, за да мога да си почина и да се приготвя за работата си в хотела следобяд на същия ден.
Таксито ме чакаше пред хотела и уморено се отпуснах на задната му седалка. Ентусиазмът и любопитството ми, страхът и недоверието ми се бяха уталожили и на тяхно място усещах умора от дългата вечер и липсата на сън. Въпреки умората, по пътя не успях да заспя. Когато достигнахме моста и започнахме да се движим по него, новия ден ме възнагради с красив изгрев над морето. Беше хладна февруарска утрин. Помолих шофьора да спре за малко, въпреки че той нямаше това право,тъй като се намирахме на граничен мост-магистрала. Снимах изгрева и се загледах за минута в цветовете му. Ясно усетих в какво се състои моето богатство. В това, че мога да гледам слънцето от моста между Саудитска Арабия и Бахрейн с развята от вятъра коса и без хижаб. В това, че мога да взимам решения за живота си и че имам свободата да ги следвам. И в това, че в очите на тези жени видях презадоволеност, капризност, алчност, но не и истинското щастие от свободата да бъдат себе си, което аз изпитвах в този миг.
Снимки:
1. Авторът на текста Деница Димитрова е поканена от саудитския шейх да свири на сватбата на дъщеря му.
Фото: Личен архив
2. – 3. Мостът между Бахрейн и Саудитска Арабия е с внушителна дължина 25 километра.
Фото: http://home.wangjianshuo.com
http://worldamazinginformation.blogspot.com
4. Снимка по пътя към хотела представя пустинния пейзаж в Саудитска Арабия
5. Хотелът, в който отсяда Деница Димитрова
Фото: http://noujoum-s.blogspot.com
6. Обстановка при сватбена церемония в Саудитска Арабия
Фото: http://yasirimran.wordpress.com
7. Сватбена торта
Фото: http://www.allweddingideas.com
8. Красива сватбена рокля
Фото: http://www.alibaba.com
